Според нашата си, българска традиционна култура виното, наред с хляба, е неразделна част от всички по-значими празници и обреди. Според поверието, трапеза, на която няма вино, не се прекадява, защото то, освен всичко друго, е древен митологичен символ на плодородието и живота. Магическата му сила е натоварена с жизненост, здраве и красота, все важни, търсени и пожелавани вълшебства. Свързана е нашата земя българска с виното още от траките. В миналото българинът преди да отпие, шапка свалял, прекръствал се и настройвал благочестиво сърцето си. Ей такива едни мисли ми се въртят из главата докато пътуваме отново. Говорим си с Гери специално за виното от Североизточна България, което със сигурност има собствен характер и стил. Земята между Дунава, Черно море и Балкана е благоприятен рай за чужди и наши си сортове лози още от време оно. Рано е, но вече е планирано денят ни да е винен.Чакайте малко! Сетих се нещо. За вино заговорих, ама вие знаете ли какво е пепиниерство? Спокойно, и аз не знаех. Не бях чувала за този занаят докато не попаднах в историческия музей в Килифарево. Пепиниерството всъщност е майсторлъка за облагородяване на диви лози и създаването на посадъчен материал за нови лозови масиви. Добре, че внимавах в беседата, която ни изнесе уредника в музея де, че да мога да ви разкажа и малко повече. Та така … Ние си знаем, че по българските земи лозарството си го има от древни времена, ама учените са установили, че първоначално лозата се е отглеждала в Месопотамия и от там е тръгнала по широкия свят. Смята се, че тя е пренесена на Балканския полуостров от траките преди около 5000 години и бързо е намерила благодатен рай във влажните почви около река Марица. Всички сме чели в учебниците по история как по време на Първото и Второто българско царство лозарството у нас ту било в разцвет, ту в упадък, но неоспорим факт е, че виното е присъствало най-вече на трапезата на висшата аристокрация през всички времена и епохи. Музейната беседа ни повежда през годините след Освобождението, когато площта на лозята у нас бързо нараствала, а страната ни се отваряла за европейските пазари. За нещастие в края на XIX век в световен мащаб започнала да върлува филоксерата – най-страшната болест по гроздето, заради която били унищожени стотици хиляди декари лози, дори самото лозарство било застрашено от изчезване като поминък на населението. Та болестта от Франция прескочила и в България, и за няколко десетилетия поразила и нашето лозарство. За да се справи с тежката ситуация, българското правителство поканило виден френски професор за помощ, като не без основание точно този човек днес се смята за основоположник на пепиниерството в нашата страна и пръв учител на този занаят. Не че нашите дядовци не са се справяли и преди това, ама друго си е нещо да се превърне в бизнес, както му казваме днес. Точно в Килифарево тогава настанал бум в облагородяването на диви лози и започнало масово отглеждане на лозов посадъчен материал, а местните фамилии придобили солидни печалби и сериозно просперирали. Е, историята е много интересна, но дълга, затова аз ще поспра до тук, а който иска да научи повече, просто да отскочи до музея. Ще спомена само края ѝ, който, както се досещате, за огромно съжаление е доста тъжен. Днес в Килифарево, поради ред причини, никой вече не се занимава с този нелек занаят, но паметта за старите майстори пепиниери и ашладисването на лозите я има, и знае ли човек, може пък точно от тук отново да тръгне една нова щастлива история. Аз знам едно, вино в България ще се пие, а виното ни със сигурност е едно от най-добрите в света. За да не съм голословна, ви повеждам нататък…Пътуването с Пендара.бг винаги е интересно, а доста често и мнооого вкусно. Днес даже носи аромата на наложен пелин. Пелинът е оригинално българско билково вино, което честно да ви кажа аз доскоро свързвах с един неприятен горчив вкус и определено избягвах. Добре де, не съм специалист по вината, но знам кога едно вино ми харесва, а пелинът не беше сред моите фаворити … до сега. Ама нека да започна отначало.Следвайки пътищата на винотур Североизток (има такъв и си струва да го знаете), любопитен човек като мен има възможността да посети малки бутикови изби, където се преплитат в едно отколешните традиции и съвременните технологии. Впечатляващото съчетание между ръчна обработка и преклонението пред природата и земята, младежката страст в експериментирането и завидната виртуозност в технологията за производство на вино са нещата, които ни отвеждат в Нацовци – малко село във Великотърновско, в покрайнините на което се намира и известният Килифаревски манастир „Рождество Богородично“. Но днес сме тук на гости в семейна изба „Драгошинов“. Невероятните ни домакини Мая, Мая и Дани са помислили наистина за всичко, дори и за това, че хотелът ни е чак в Търново, а аз като шофьор все пак трябва да опитам виното, нали за това идвам, та и превозът е тяхно задължение. Не, не е грешка дамите с име Мая са си две. Едната Мая е съпругата и незаменима опора в бизнеса, а другата Мая е сестрата, изкусна домакиня и ненадминат кулинар, отговорна за това гостите на винарната да се чувстват наистина като у дома си.Та, паркира Мая в двора на избата, а Дани и Мая ни посрещат с най-лъчезарните си усмивки. Дани всъщност е Даниел Драгошинов – специалист енолог с дългогодишен професионален опит, дълбоки познания и изключителен талант в правенето на вино, който сам казва, че съзнателният му живот е свързан основно с виното и че самото правене на вино е страст, философия, култура и изкуство, носещи хилядолетна мъдрост. Настаняваме се в уютната дегустационна зала, а разказът за началото на идеята за избата е така увлекателен и ни пренася над „изумителните“ склонове на Сакар планина, окъпани от топлото слънце, над „най-мечтаната“ червеникаво-камениста почва, над съзидателната сила на изконните български традиции, че за малко обядът ни да изстине съвсем.Дегустация на вино и храна в изба Драгошинов е нещо наистина забележително, но за да не ви развалям изненадата, ако решите да дойдете насам, няма да разказвам подробно. Само ще ви спомена, ей така между другото, как освен че с Гери си изядохме всичко, все едно сме държани гладни от три дни, аз си записах и рецептите за телешкото задушено с дюли, за питката, и за домашния им кашкавал. Естествено храната е съобразена с виното, а пък то е подбрано според храната. Драгошинови най-добре знаят, че правенето и пиенето на вино е „упражнение по чувствителност, един ефирен пъзел, чиито парченца трябва да бъдат подредени, за да може резултатът да има способността да ни говори“.Времето неумолимо върти стрелките на часовника. Минутите бързо се превръщат в часове, а усещането, че това е място, на което ни се иска да се върнем пак, и пак се засилва. Пихме червен мискет, шардоне, мерло, купаж от марселан, сира и вердо, каберне фран, пино ноар и какво ли още не, но фаворитът, както вече казах, съвсем, съвсем неочаквано за мен, е пелинът. Да, „Пелин Драгошинов“ – наложено вино по авторска рецепта е нещото, което всеки дошъл тук трябва да опита. Лошото е, че тази бутикова напитка свършва бързо, но пък трепетното очакване и приготовленията за новата реколта са нещо, което допълнително възбужда любопитството, нали? Едно е съвсем сигурно. По Димитровден ще се върнем, за да помагаме в рязането на плодовете и подреждането на билките, за да има от пелина и за нас. А до тогава ще си пазим красивите спомени с аромат на наложен пелин.
Приключенските истории на Нели са си все такива – сладкодумни, вкусни, исторически достоверни и здраво свързани с корените ни. Ако искате да се гмурнете в дълбокото и неразгадано море на българските обичаи и традиции, гостувайте на Нели в с. Железница – на 20 км. от София.