Когато чух името на събитието „Кулинарно за-Земя-ване в Тракия“, някак първосигнално ме грабна това със заземяването. Дали защото ние, хората, изначало сме създадени за контакт с природата, а съвременният начин на живот някак неусетно ни лишава точно от това, или защото ми е омръзнал големият град. Знам ли. Замислих се за птичките, дърветата, тревата, небето, облаците… Мдааа, размечтах се. Ама то, не откривам топлата вода, нали така? И достатъчно научни доказателства си има, че контактуването с природата определя до голяма степен здравето и благоденствието на човека, а заземяването (ходенето бос, къпането в естествени водоеми, допирът до дървета, скали и животни, хапването на вкусна „селска“ храна и други такива работи) влияе на парасимпатиковата нервна система, балансира лявата и дясната половина на мозъка и създава едно прекрасно и несравнимо с нищо друго чувство на спокойствие и уравновесеност. Освен това, сред природата нивата на хормоните се балансират, депресията изчезва, дори симптоми на разни болести, казват, намалявали. Ех, че сложно стана, а то си е така простичко и естествено някак. Та, с две думи, заземяването си е антистрес терапия безспорно, а аз, слава Богу, не си дадох никакъв шанс да го пропусна, та сега да мога и да ви го разкажа…Хукнах през глава към Горно Брястово. Това красиво селце се намира в Горнотракийската равнина, близо до Хасково, съвсем, съвсем в подножието на Родопите. Така де, нали за Тракия иде реч още от анонса. В този район, освен изобилие на минерални води, има и съвсем видим исторически отпечатък от златните тракийски времена. В околностите на селото се забелязват множество останки от древни култови обекти, тракийски комплекси и скални образования, олтарни скали, кръгли и четвъртити шарапани. Не я знаете тази чудна думичка? Спокойно, и аз за първи път я чух точно в Брястово, че даже я и видях. Всъщност, това е специално създадена от човешка ръка изкуствена вдлъбнатина или издълбано в скалите корито, както учените твърдят, за производство и съхранение на вино, а самото име шарапана идва от турската дума шарап и означава точно вино. Казват, че винарските камъни (шарапани) в околностите на село Горно Брястово са направени някъде в началото на първото хил. пр. Хр. и са свързани с култа към бог Дионисий. Кой знае, а има ли и значение? Важното е, че ги има. Но аз ще поспра и повече няма да навлизам в подробности за тях и да ви обяснявам как тези интересни съоръжения са свързани две по две, имат наклонен под и каналчета помежду си, че се отплеснах така или иначе, а и честно, взе да ми се допива вино, което пък ме връща към кулинарната част на събитието, която никак не върви без този опияняващ еликсир на тракийските богове.Та, за кулинария стана въпрос, и то не каква да е кулинария, а една гурме такава, излязла изпод ръцете на умели майстори готвачи. Ама нека първо за продуктите да ви разкажа, че без тях никой шеф не може да се справи. Или пък не… то от емоция скачам от едно нещо на друго, но вярвам, че ще ме разберете накрая…И така, да се върнем отначало, та да си подредя мислите…Метнах се на колата, пътьом забрах Гери от Пловдив и следобедно пристигнахме в Горно Брястово. Как само ме впечатли мястото, което търсехме и в което попаднахме. Голяма дървена порта и каменен дувар, като от едно време. Зелен двор и приветлива стара къща. Малки одаи със съвсем истински старовремски огнища… Ще кажете, нищо особено, но всъщност Чирколовата къща е от онези места, за които смело може да се твърди, че някак са уловили и капсулирали духа, талантите, народопсихологията и бита на българите от миналото, а днес успяват да погъделичкат толкова умело онази скрита струна в душата на човек, че да възбудят възхищението му, както и да го накарат да се почувства у дома. Калин, собственикът, не ни чака тук, защото е зает с далеч по-важна работа в козефермата си. А козефермата, която носи звучното име „Капра“, си има и мини мандра и е също толкова впечатляващо място. Не само защото е чисто, подредено и има завидна грижа за животните, не и защото продуктите, произвеждани тук, са толкова вкусни, а защото всичкото това – отглеждането на козите, издояването на млякото, производството на продуктите, както и дистрибуцията им на пазара, е дело само на двама мъже – Калин и Милен. Те са приятели от деца. Отначало всеки следва интересите и мечтите си, учи, развива се, надгражда в различни посоки в България и по света. Единият достига до високи мениджърски позиции в големи корпорации, а другият става много добър технолог на храни. Тогава животът ги събира отново. И двамата поуморени от работа за другите, понатрупали стрес и разочарования, поизпуснали порастването на собствените си деца гонейки кариера, и стигнали до преломната граница да жадуват незабавна промяна. За наше щастие, те обединяват усилия, професионализъм и лични качества и създават козефермата и мандрата си в село Горно Брястово. Иначе, без техните продукти, кулинарното събитие на „Пендара“ нямаше да е това, което е. Ако не ми вярвате, идете и се убедете сами!И така… Погалихме козичките, преди да тръгнат на паша, похапнахме кисело мляко, опитахме и от кашкавала и сиренето, полюбувахме се на гледката, насладихме се в изобилие на вкусове и емоции, и се отправихме към следващата ни, изключително важна за случването на събитието, среща. Какво е кулинарно преживяване без професионални готвачи, а? Е, тук имаше не един, а двама, и то не кои и какви да е. Само да вметна, че не споменавам нищо за другите производители на продукти, включили се в тази инициатива, не защото не са важни, напротив. Това са хора, които ценят природата и качествените продукти и обичат да изпипват работата си до съвършенство. Целите им са съвсем в унисон с мисията на „Пендара“ – да възстановят и съхранят българското – сортове плодове и зеленчуци, житни култури и местни специалитети, вина и други спиртни напитки, да възраждат и доразвиват родната ни кулинарна култура и кулинарно наследство. Но готвачите са „на устата на топа“, както се казва, „черешката на тортата“, грандиозният апогей на „заземяването“ ни.Шеф Веселин Бойкинов и шеф Николай Пенев – двама млади мъже, намерили своето призвание истински да творят в кухнята, да обединяват традиции и съвременност, да създават наслада и удоволствие чрез комбиниране на визуална и вкусова изява на приготвената от тях храна. Съвсем честно, Ники ме накара не само да опитам нещо, което по принцип не ям, но и да го харесам до толкова, че да попитам за още. И беше съвсем сигурен, че ще е така. Както сам твърди, той изпитва най-голямо удовлетворение точно от първата реакция на хората, след като опитат храната, приготвена от него. Даже му се е случвало да наблюдава хора, привидно не в добро настроение, да не кажа съвсем сърдити, да опитат негово ястие и това да промени не само нагласата им за деня, но и да озари лицата им дотолкова, че да накара очите им да греят. Мда, случвало се е. Случи се и на мен. Няма да ви дразня повече, че сигурно вкусовите ви рецептори започват да трептят. Само набързо (за да се похваля какво сме хапвали, не за друго), ще претичам напряко през менюто – цедено козе кисело мляко с краставици, копър и орехи, увито в лист от левурда и поднесено върху речен камък; салатка от кейл, киселец, лапад и аспержи с крем от козе мляко и босилек, а отгоре със забулено яйце; предястие от пресни картофи, печени върху морска сол и обвити в хрупкав каймак с мастило от сепия и козе мляко, и гарнирани с черен хайвер от есетра; печено цяла нощ редено ярешко с коричка от боровинки, с гарнитура от ръчно свит родопски кускус, смръчкули и крем от коприва; сладолед от козе мляко с лайм и мента, украсен с меренг „Павлова“, пресни и компресирани в просеко ягоди и пукащи трохи от бонбони. Малеее, сама си завидях. Така де, хапнахме подобаващо, че и прекрасно вино, специално подбрано за всяка порция, дегустирахме. Очертаваше се да бъде страхотно кулинарно заземяване и се получи точно такова. А за капак, по-скоро за блясък със силата на десетки „Мишлен“ звезди, се включи и специалният гост, пропътувал хиляди километри, за да дойде и да опита точно този български вкус и продукти. Нидерландецът Ив Силван, обиколил само миналата година 25 държави на 5 континента и похапнал гурме ястия в над 200 елитни ресторанта по света, беше наистина впечатлен от вкуса на българските зеленчуци и фермерските млечни продукти. Лично аз вярвам, че това му първо посещение на страната ни няма да му е последно, без дори да съм чела дали и какво ревю е написал за преживяването си тук. Ние, българите, когато сме автентични и неподправени, умеем да впечатляваме чужденците, нали?А и природата ни е една такава необятна и впечатляваща, поглъщаща и вдъхновяваща. Та какво би било едно заземяване без контакт с тази наша природа? Наситили се на вкусове и аромати, в приповдигнато настроение от новите приятни запознанства с усмихнати и приветливи хора, дошли от близо и далеч, се отправихме към неповторимите природни и исторически забележителности в околността – феноменът Каменните гъби, намиращ се на пътя между Хасково и Кърджали, и величествения античен каменен комплекс в Източните Родопи – Перперикон. С разточително бърборене и весел смях изпратихме деня, а залезът… Ах, залезът… Топъл, галещ, романтичен, обагрил в омайно червено небосклона, сякаш улови магията на отминаващия вече ден, зави с мистична мантия преживяното и пъхна в дланите ни важността да сме тук точно сега.
Приключенските истории на Нели са си все такива – сладкодумни, вкусни, исторически достоверни и здраво свързани с корените ни. Ако искате да се гмурнете в дълбокото и неразгадано море на българските обичаи и традиции, гостувайте на Нели в с. Железница – на 20 км. от София.