Легенди се разказват за това село, легенди витаят из въздуха му. Днес е обезлюдяло и поизоставено, но все така с гордост пази традициите и историята си. Село Козичино, или както е по-известно от миналото, село Еркеч, се намира на един хвърлей от морето, само на 20-тина километра от Слънчев бряг. При хубаво време човек може даже да види от високо необятната синя шир. Преданието от ония времена мълви, че тук и в околността турски крак не е замръквал, а ако е замръквал, то не е осъмвал. Та, случайност ли е името, което според най-популярната от теориите за произход има за основа турското словосъчетание „еркен геч“, което в превод пък означава „мини по-бързо“? Едва ли. Съвсем исторически достоверен факт си е, че в това село винаги са живели само източноправославни българи, а самото то се смята за един от центровете на малка етническа група, наричана „ваяци“. Местните имат добре съхранен самобитен и доста различен от другаде диалект, фолклор и традиционно облекло. Самите ваяци се приемат с огромна гордост за преки Аспарухови наследници.Много има да се разкаже за село Козичино (Еркеч), но днес историята ще е малко по-в страни от обичайните традиционни неща. Любопитството ми ме заведе в къщата на баба Панура, намираща се съвсем близо до центъра на селото, в съседство на читалището и кметството. Естествено там попаднах заради невероятната етнографска сбирка, която тази мила жена е подредила за посетители. Сбирка ли казах, че то си е направо етнографски музей. В приветливия и подреден селски двор кокетно се гуши стара селска къща, в чийто стаи е „подреден“ животът на селото от миналото. За да влезе човек през вратата, със сигурност трябва да се понаведе и да прекрачи внимателно прага, сякаш, за да направи реверанс и поклон към отдадеността към традицията на тази мила жена, а и за да не си удари главата в рамката. Така трябва се пристъпва в миналото, със сведена глава и благоговение, защото именно знанието и уважението към корените, дават здрави и силни криле за бъдещето. Така де, традиции са това, не е шега работа, ама друго щях да ви разказвам…Голямата изненада, а и атракция тук всъщност е една много стара и доскоро работеща машина за лимонада. Да, спомен от най-старата в България лимонадоджийница и лимонадопродавница, ако има такива думи. От сладкодумната домакиня разбирам, че машината е произведена в Германия около 1880 г., а е в селото от началото на ХХ в. По времето на социализма това германско чудо на техниката е било собственост на местното ТКЗС, но след промените за щастие е запазено и обгрижвано от семейството на баба Панура. Съвсем неотдавна ароматна лимонада се е леела и пълнела стъклените шишенца, но нещичко по чарковете на столетницата днес има нужда от съвременна реконструкция и сега тя чака мълчаливо реда си за ремонт. Иначе, разказът за направата на лимонада е толкова увлекателен, че това, че машината не работи някак губи смисъл. Е, самият принцип на работа остана пълна загадка за нетехници като мен, но като един истински лаик научих, че машината функционира при около 4-5 атмосфери и, че в края на изключително сложната система от тръбички, колелца, ремъци, цилиндри и разни други нещица, има един педал и един кран, от където потича жълтата течност. Има и бутилка с газ, което пък газира напитката. Самата технологията на работа не се е променила повече от 70-80 години. В началото машината е била ръчна, на през 58-ма година е преустроена, за да работи с електричество… и така чак до ХХI век. Чудо, нали?Е, това „мини по-бързо“ през Козичино за днес е някак неактуално. Идвайки тук на човек му се иска да поостане, или поне да се върне пак. Та, за сега толкова от мен, но скоро със сигурност ще има и още….
