Един от най-добрите съвети, които любителят на пътешествията може да получи, е „за където и да решите да пътувате, тръгнете с цялото си сърце“. Е, ние с Нели и Гери така го и правим, де, то как иначе?Поредното пътуване с Пендара.бг ни отведе в подножието на Балкана и със сигурност зареди сърцата ни с щастливи емоции за доста дълго време напред. Та, в един дъждовен следобед пътят ни за деня приключи в Рибарица. Предполагам знаете, Рибарица е едно изключително красиво село, разположено живописно по бреговете на река Бели Вит, в подножието на Стара планина в Тетевенския балкан. Никак не е случайна славата му на специално място за лов, риболов и туризъм, защото мълвата носи, че още преди много, много години ловешките, троянските и тетевенските първенци, освен че се възхищавали, както ние днес, на красотите на тази част от Стара планина, се събирали тук, за да гръмнат по някой елен или глиган за трофей, да вкусят от прословутата местна пастърма и да се отдадат на сладки раздумки до огъня. Има и какви ли не предания за мераците на прииждащите насам юнаци през различните времена и епохи. Не, нямам предвид само историята за Бенковски и другарите му, които намерили гибелта си тук, нито пък дори Захари Стоянов, който скочил в ледените води на реката и единствен успял да се измъкне от засадата. Мисълта ми е за всички онези обикновени люде, като нас самите, привлечени от красотата и величието на природата в тази част на планината. Случайно или не къщата ни за нощувка в Рибарица е именувана точно „Стар мерак“, а силното ни желание за преживяване на нещо интересно намира пристан сякаш на точното място. Вечеряме риба, естествено, пийваме по чашка домашна ракийка, за да се сгреем, и се мушваме уморено под топлите завивки.Сутринта е все така мокра и студена, но някак заредена с трепетно очакване на нещото да се случи. Вкусен аромат ни приканва вече към уютната механа. Изненадани сме, че там ни очакват съвсем готови вкусни гозби. Ама нали и ние щяхме да помагаме в приготвянето им, а? Така става то като поспиваме повечко. Добре де, другия път ще участваме в забъркването на просеника, ама сега поне рецептата на прословутата саламура ни дайте! Далеч съм от мисълта, че от всеки ентусиаст майстор готвач става, ама няма да е никак лошо някоя тукашна тайна да понаучим. Рибената чорба, дето из цяла България е известна като Тетевенска саламура, във всяко село около Тетевен свой си вкус има. Дали от някоя мерудия различна, дали от строго пазена семейна тайна, знам ли. Едно е общото обаче, рибата предварително печена трябва да бъде и какъвто и да е поводът за празник, без саламура не трябва да минава. Не сте ли чували, че в Тетевен всяка година през месец юни фестивал на саламурата се прави? Според домакините ни, тая рибена чорбица може да се яде както много гореща, така и студена, ама обикновено с люта чушка след препиване, а за празник си е направо задължителна. Ние, пък, си я оставяме за вечеря и тръгваме, че няколко предварително уговорени срещи вече ни чакат.Съвсем извън програмата, завиваме към Брязово, за да посетим Боби, трето поколение майстор на кованото желязо. Днес, обаче, за желязо малко си говорим, само набързо поглеждаме към преносимата му пещ и се захласваме по старата мелница с огромни и много тежки воденични камъни, приютили в пукнатините си вековна история. Те обаче без никакво съпротивление, отначало бавно и тромаво, а после с усилващ се вихър, се завъртат под напора на речната струя, отпушила изведнъж сякаш някаква отколешна магия. Гледаме водните пръски и мълчим. Изнизват се сякаш приказки от отминал живот. После Боби спира водата. Магията секва. Става ни пусто и тъжно. Дали ще я бъде пак старата каменна мелница? Знае ли човек какво му готви бъдещето?Сбогуваме се неохотно някак и бързо тръгваме, че чакат ни другаде вече.Забелязали ли сте, че селата покрай реките са някак дълги и сякаш безкрайни. Пътуваме, пътуваме, а слънцето ту надниква зад облаците и се усмихва, ту сякаш заплаква и пуска капчиците дъжд върху ни. Пристигаме в Глогово. Посреща ни кметът и ни повежда. Ах, приказката продължава. Красива селска къща, варосана в бяло, със сини прозорци. Преметнати шарени черги и пешкири. Усмихната стопанка в шалвари на цветя, препасана с ръчно везан учкур. Да, село Глогово е едно от помашките села в Тетевенско. Китно живо село с почти 2000 жители, ревниво пазещо отколешните си традиции. Тук сме, за да ни покажат как се прави прословутата тетевенска баница “старешко точено”, която се отличава с уникална технология и вкус. Гледаме в захлас как Албена майсторски разточва корите, докато ни обяснява, че не ѝ е никакъв проблем за една нощ да завърти 30 тави баница и още толкова с баклава. Само повод да има, а поводи дал Господ. Гледаме и си мислим, че на нас 30 дни няма да ни стигнат да се научим на такъв майсторлък. Какви ти дни, направо 30 години си ни трябват. Ама добре, че е Албена, та вкусна баница все пак да си хапнем. Интересното ѝ е, че в тестото за корите и яйца се слагат, а в плънката, пък, царевично брашно се прибавя. Накрая със солен сироп се залива. Хапваме, що хапваме и пак бързаме да тръгнем, че денят вече преваля. Как времето за приятните запознанства и срещи все не стига. Без желание си тръгваме, но успокоителното е, че за из път и от баницата, и от баклавата по много си имаме.Последно за деня отиваме в Черни Вит. То си е направо като черешка на тортата. За съжаление нямаме време нито за историята на селото, датираща още преди новата ера, нито за тракийските гробници и иманярските набези в тях, нито за стария римски път, чийто подреден преди векове калдъръм на места запазен и до днес по билото на планината, нито дори за световноизвестното му зелено сирене. Всъщност тук сме, за да опитаме други традиционни местни гозби. Прекрачвайки прага на къщата-музей към местното читалище, попадаме отново в безвремието, което сякаш е присъщо на Балкана. Всъщност се връщаме назад, назад във времето. Потапяме се в една идилия с аромат на минало. Малка спретната одая, кръгла паралия, отрупана с традиционни храни – баница, просеник, питка, качамак, пържена пъстърва, кисело мляко, домашно наложена сланина, прясна левурда, каша с птиче месо и къкреща в гърне над огнището рибна саламура. Опитваме от всичко, както си му е редът, с дървени лъжици. Ох, забравих ракията. Е, как без ракия, де. Ха наздраве!Не ни е лесно, но пък ни е много вкусно. Ние оставаме на раздумка с местните културни дейци, просто да обсъдим туй-онуй за традициите и опазването им. Ами вие? Вие, останете си със здраве! Хайде, до скоро!
Дори и в най-навъсените дни, нашите пътешествия са изпълнени с много емоция и калории. За последното се стараем да олекотим нещата, но пустите му кулинарни традиции са на изчезване и трябва спешно да се спасяват, така че саможертвата е важна!
Проучваме, опитваме, влизаме в роли и в истории, за да разузнаем къде са онези потайни съкровища, към които да ви поведем. Толкова са много вече, че нямаме търпение да пътешестваме заедно с вас.
Разберете как можем да създадем специални преживявания за вас: