Съботата на Архангелова Задушница е. Ама то, Задушниците са си винаги в събота, де. Та, в деня на една от най-големите, дето на примамващият със златна ябълка душите е посветена, се замислям за границите, за преминаването, за различните светове. Не, че световете трябва непременно да са отвъдни, за да са различни. Даже напротив, съвсем тукашни са си, ама някак непознати и обгърнати в приказност. Май затова и на човек му се налага да ги потърси истински, да позабави темпото и да пристъпи отвъд прага на познатото модерно. А тя, приказката, е само на хвърлей разстояние. Ей я там, на синора, почти на граничната бразда.Приказката …Тихо е .. Леко пристъпвам по пътека, а тя се вие и изкачва по малък хълм. В далечината дочувам ромолене на поток. От начало тихичко, след това все по-ясно. Всъщност, това е малка река. Буйните ѝ води се втурват и завъртат скърцащото дървено колело на старата селска воденица. Отминавам и напред се ширва поляна. Стадо овце обикалят около овчаря и звънци огласят цялото пасище. Ей го и селото – китно и спретнато. Сгушени къщички с красиви чардаци и нахвърляни по тях шарени черги. Вятърът като вълшебство донася ухание на прясно изпечен хляб….Осъзнавам се, но да, тихо е, ама нали не на шега съм в „Тихия кът“ и да, мирише на истински хляб, ама на това място всичко му е истинско. Интересен ден ще да бъде. Всъщност, денят винаги е повече от интересен с Pendara.bg.Снощи замръкнах в Слокощица. Планувано бягство от големия град. Tихият кът е истински зелен оазис, който не може да те остави невпечатлен. Сграда с причудливи форми, тематични стаи, въртящи се гардероби, тайна врата зад библиотеката, затревени покриви, върху които пасат козички и подскачат зайчета, невероятно вкусна и красиво поднесена храна, и най-приветливите домакини. А, да, и хляб. Нали от там тръгнах? Ах този хляб. Истински, току изваден от пещта. С аромат на приказка.Приказка? Ами тя сега едва започва….На първа страница – скок в Гърляно. Името на това кюстендилско село навярно идва от тясното гърло на напускаща Осоговската планина река, по двата бряга на която то се е разположило съвсем уютно. Или пък, от това, че има толкова много да разкаже и то да го извика с цяло гърло. Пристъпвам през портата на един греещ селски двор, изпъстрен с топли есенни цветове. Въпреки сивотата на небето и сипещия се ноемврийски дъжд, спретната къща сякаш свети, съвсем в унисон със своята лъчезарна стопанка, Миродинка. Нали ви казах? Толкова е лесно да си в приказка. Човек, едва пристъпил прага се пренася назад, назад във времето. Потапя се в едни позабравени, но много пъстри български бит и култура. Сладкодумното бърборене на Мира, дългогодишен читалищен деец и ръководител на самодейните групи в селото, размива границата между реалността и омаята на старите български традиции, надлежно кътани с години в ракли и долапи, и предавани съвестно и отговорно от поколение на поколение. Пукащите съчки в огнището и палавите огнени езичета съпреживяват тази така приказна среща между съвременността и автентичната памет за корена. Простичките неща ни правят щастливи. Сещам се за баба и ми става едно спокойно и някак уютно. Та нали днес е Задушница, точно за баба си е ден да мисля. Знам, че ме гледа отгоре и много ми се радва. А Миродинка не спира да надипля кадифени напевни съзвучия на мъдрости разни и стари бабини рецепти. За попарника ѝ и за домашното мляко дума няма да отварям, че то не е за разказване. Вкус може ли да се опише? Идете и научете сами, кое ви спира?Улисана в плетеницата от неслучайни знаци и искрено възхищение от неземно красивата природа на Каменица (географска област в Кюстендилско) прелиствам към чисто нова страница за приказката. Пак там, на синора, в граничната зона. Виещ се селски път. Пасящи крави до сами шосето. Мърляви прасенца надничащи изпод плета. И едно необяснимо чувство за съвършена хармония и предвкусване на спотайващо се зад завоя чудо.Едно старо предание разказва, как преди много, много години, там, по течението на река Елешница, в югоизточните склонове на Осоговска планина, пламнала боровата гора. Заради пожара от дърветата изтекла толкова много смола, че покрила де що достигне. Та, разбираемо е защо близкото село получило тогава за име Смолица, а жителите му били наричани смоличане. Вярно или не, кой знае? Ама истина е, че и днес селото си се нарича Смоличано и примамва посетителите си точно с онова, плахо и криещото се зад завоя чудо. Да, село Смоличано притежава пленителна дива природа и средновековни културни останки като още много други вълшебни кътчета в страната ни, но магията му е и зарад сбъдването на една мечта, голяма колкото света, точно като в приказките. Чудото зад завоя се нарича „Живей с любов“ и е огромната сбъдната мечта на феята Елена Начева. То, в нашата култура феи си нямаме и май е по-редно да я сравня с някакво друго българско митично създание като самодива, например, ама самодивите по това време на годината нали са си се прибрали на край Свет и ще се появят в човешката земя чак на Благовец, а пък и Елена си е съвсем реална и съвсем тук. Та, затова се съмнявам да е самодива, въпреки всичката и приказност. Инак, смоличанската приказка продължава така …Спокойствие, уют, творчество и опознаване на майката Природа, припомняне на същността на живота и дълбочината на смисъла му, важността на знанието за корените и предците. Сбъднатата голяма мечта понякога, както тук, тръгва от простичка магия за любов. А в нашата традиция магии си има много, знаете. Традиционно магическото пронизва цялата ни фолклорна култура. И в миналото, и днес всеки човек любовта си търси. Любовта и радостта. Някога народът ни почитал е любовта като божество, наравно с най-важните неща в живота. Не на конкретен ден, а в празник и в делник, през цялата година. Простичкото живеене с любов. Днес приказката на Елена се побира не само в няколкото някога опустели селски къщи и плевници, превърнати сега в обиталище на детския смях и радост. Побира се във всяка една сълзичка от радост, всеки звук от изпята песен, всяка трошичка творчество и най-вече в запленяващото безвремие. Защото дошли от стародавни времена заръките на предците ни, тяхното знание, мъдрост и житейски опит за любов към и за децата ни са като едни малко поизоставени семенца, ама така готови за покълване. А точно такива семенца, сигурна съм, са покълнали и избуяват точно тук. „Живей с любов“ е необикновено обикновена феерия от ритъм на багри и преживявания, имаща силата да промени не само детския кръгозор, но и този на възрастните. Чак ми иде да запея някак, нищо че е Задушница…„Шарено, писано, като с ръка не пипано…
Живот претворило, знак и молитва оставило …“
Или просто една приказка без край…
