Бях чувала за Рибново – голямото, живо село, кацнало на ръбчето на Родопите и побрало целия Пирин в прозореца си. Бях слушала за Рибново – малкото затворено общество, живеещо по свои правила и спазващо вековни традиции. Бях виждала Рибново – във филмите, снимани от чуждестранни екипи, в сватбените снимки на причудливи невести и старинни ритуали, във вече историческите спомени за противопоставяне на българи срещу българи…Миналата седмица почувствах Рибново. Срещнах се с хората му, влязох в дома им, опитах храната им, обходих улиците, съзерцавах го от високо – есенните багри, блясъка на джамията, ритъма на сватбеното хоро. Миналата седмица станах част от Рибново – леко нелепа, накипрена в тяхната носия с шалвари и фередже. Всичко по модата от този сезон. Седнах на трапезата на Кимиле и Мустафа, а там – кус-кус с кори, фасул с овча пастърма, трахана, туршийка и една приказна халва, бъркана от цялото село за сюнета предния ден.
А после най-милата Къдрие ни показа селото, сватбата, гледките. Преведе ни през хорото, неведнъж. Заведе ни да видим “дарò”– чеиза на булката, опънат като неделен пазар на цяла улица. Полюбувахме се на младоженците – шарени шалвари, огърлици от банкноти, розови маратонки и блясък в очите. И цяло село на хорото! Снимахме едни баби, приказвахме с други, прегръщахме трети. Дариха ни с ябълки и билки, любопитни погледи и много, много усмивки. Ще се върнем съвсем скоро!P.S. И малко “small print” с повечко смисъл. Отидете в малките общности, влезте в селата, опитайте храната им, отседнете в семейните къщи за гости, отнесете със себе си местни продукти. С други думи, почукайте на вратата им, а те ще отворят сърцата си. Както и вашето
