Какво се случи в мартенските селски приключения из Източна Родопа през погледа на Мила Боянова и обектива на Дияна Мечкарска от #ПендараНаСело:Миналата събота бяхме на седянка в село Свирачи, Ивайловградско! Истински градски човек съм и думата седянка не присъстваше в активния ми речник. До миналата събота! Преживяването беше топло, уютно, сърдечно и много, много вкусно. Въобще перфектния начин да прекарате една мразовита мартенска сутрин. Но, нека първо ви разкажа за село Свирачи и неговите стопанки!Сгушено между Ивайловград и границата с Гърция, селцето изобилства от история, традиции и вкусна местна храна. Читалището е център на социалния живот и е умело въртяно от група дейни дами на шарена възраст, отличаващи се както с възрожденски дух, така и с учудващи умения в социалните медии и предприемачеството. Свирачи, както и другите села наоколо, е населено със завърналите се потомци на български преселници в Мала Азия през далечния 16 век. Тръгнали да търсят препитание в годините на Османската империя, малоазийските българи успяли да запазят езика, фолклора и самосъзнанието си. Станали най-добрите кюмюрджии (въглищари) в Коджабунар, Боашехир, Урумче, намиращи се между Чанаккале и Бурса в днешна Турция. Настанало военно време, започнали Балканските войни и нашите българи трябвало да дадат синовете си в турската армия да се сражават срещу България. Грабнали се малоазийските нашенци, натоварили се на няколко кораба и обратно в родината 250 години по-късно!Всичко това научаваме от кметицата Тянка Пехливанова, която с широка усмивка редува истории за отминали времена с рецепти пак от тогава. В читалището, преобразено за местната гурме седянка, ни посреща фолклорният състав на селото в пълна танцова премяна със своите богато украсени носии в бяло и червено. Дългата маса е подредена като за сватба, храната и напитките до една са домашни и с гордост представени от майсторките си. На отделна маса вече ни чака набор от стари дъски и точилки – заявили сме се да месим и точим, за да разберем как се прави прословутата катена пита. На старата печка кротко къкри местният сватбен специалитет – кокошка с кускус. Наливат ни по чаша пелин, събрал в себе си едновременно дъха на Родопите и Егейско море. Пробваме смокиновата ракия и домашната мента, бърканицата от прясно заквасено мляко и ароматния сварен ошав. Местната кулинарка леля Дочка разточва първите кори, подреждаме се и ние. Не е лесно, но пък е толкова приятно! Следват блажени моменти с много песни, разкази, рецепти, хора́ за начинаещи и обещания, че скоро пак ще се върнем. Тръгваме, грабнали пакетите със сушени плодове и трахана, бурканите със сладко от смокини и по някоя двулитровка с букет от мерло и билки. Няма как да не се върнем за още!
